Така той срещнал един принц, който яздел великолепен кон, съпровождан от свитата си. Като чули стареца, дворцовите хора му казали:

— Това е любопитно. Я да видим, накарай да цъфнат клоните на онази череша.

Старецът се покатерил на черешата и я поръсил с малко пепел, пошепвайки чудотворните думи:

„Арамбоши, парамбоши, акадиномото“. И дървото в миг разцъфтяло.

— Това е чудесно! Ти накара черешата да цъфне посред зима — рекъл принцът и дал за награда на стария човек пълна торба с жълтици.

Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:

— Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най-голямата богаташка в страната!

Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал с цяло гърло:

— Аз карам да цъфтят Сухите клони! Принцът рекъл:

— Виж ти, още един вълшебник!

И като се обърнал към него, казал:

— Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.

— Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.

И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.

Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.

Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:

— Това е справедливо наказание за моята лошевина! Това е отмъщението на Сиро! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!